Парнарев Пламен Димитров :
другие произведения.
На крачка от снега
Самиздат:
[
Регистрация
] [
Найти
] [
Рейтинги
] [
Обсуждения
] [
Новинки
] [
Обзоры
] [
Помощь
|
Техвопросы
]
Ссылки:
Школа кожевенного мастерства: сумки, ремни своими руками
Комментарии: 2, последний от 20/07/2009.
© Copyright
Парнарев Пламен Димитров
(
parnarev@abv.bg
)
Размещен: 12/07/2009, изменен: 12/07/2009. 119k.
Статистика.
Статья
:
Поэзия
Ваша оценка:
не читать
очень плохо
плохо
посредственно
терпимо
не читал
нормально
хорошая книга
отличная книга
великолепно
шедевр
Кръгът...
Ти,
който винаги си в мен.
Ти - каменното мое настояще...
Разлистваш стъклените страници
на моя ден...ти,
хомонкулус безучастен.
Опитвам се
от тебе да открадна
ленивите платна на свободата си.
Да ги заселя с летен вятър.
Преди да изтече реката моя.
Обратно.
В сънените пясъци.
На чужда памет...
Но ти( който винаги си в мен...)
наливаш в моите очи
следи от счупените страници
по тялото на този ден.
И аз не мога да извикам
в добрия вятър
свободата си.А сам
потичам сред реката
на дневните и нощни пясъци...
Старее твоят облик в мен.
И лекичко угасвам
по свещица
в стената - сянка...
Ден след ден.
А после мракът завладява
изцяло тялото на аза
( ти,който винаги си в мен...)
нищожна...
Нищожна капчица любов-
колкото да преживее душата.
Нищожна...вкусът землист на хляба.
Или топлината,
разливаща съня ти
в моето тяло.
Нищожна капчица любов
е птицата,
нощта в сълза побрала.
Умира декемврийското небе-
осъмналото в мен начало...
Аз виках името ти в този свят.
На морската вълна го шепнех.
Допирах с него на съня стената.
И исках сянката ти да докосне...
Нищожна капчица любов.
Дошла от по-далече в мене.
Откраднала дъх
или вярност...сънува
късчетата лед - света
след твоето новолуние.Преди
да се е залюляла
в нощта
като езиче на камбана...
Нищожна.
Капчица.
Събрана.
По границата...Там.В самият мене.
Най- нежното причастие за дланите...
Или следа,
останала в сандалите
на прашния самотен ден
пред прага вечност от смеха ти...
в нищожна капчица любов.
Повторения
И тази вечер ще изтрие стъпките...
(Дъждът е минувач
от твоето минало.)
Ще се оглежда
в тялото му щъркела.
И тази нощ...
с небето си изстинало.
Водата ще разтваря
от очите ти
изсъхналите стари фотографии.
Отминалите дни на птиците,
оставили едно очакване...
А пътят е черта,живяла
между лицето в теб...
и хоризонта.
Осъмнала,окаменяла.
В бяло.
Като ръка на просяк
от метрото...
И тази вечер ще изтрие стъпките.
(Навярно като всички твои вечери...)
По глухата пътека след сърцето ти,
останала във стих
от чужда песен.
Ще се оглежда в тялото и
цветето...
И тази нощ...с очите ти изстинали.
Денят...
Денят е бездомник
от края на сънена улица.
Не може да избира
при кого да нощува.
А думите в него -
временни убежища-
ловуват из тялото
на мокрия вятър.
Пресичат направо
кварталната памет,
останала в мене
след листопада.
През милост и болка.
Без покрив от минало.
Денят е молитва.
Водата от билото,
преляла в напуснало
дните си
синьо...
Денят е осъден.
Без порив.
Преминал...
Оттук ще поема.
От края в началото.
Засипал околните погледи.
Ръцете чертаят в дъгата представа.
А после сънуват полети.
Оттук ще поема.
Преди да е съмнало.
И трезвен у мене прозореца.
Денят е боядисан.С неделната обич,
останала в думи.И хора...
соул
Напускам те...
За първи път.
Откакто теб те няма.
Не ще дочувам твоя глас.
Измръзнал нощем.В раните...
И моите напразни сетива
след тебе ще догарят
една безплодна тъмнина.
От сянка.Или памет...
Напускам те.
За първи път...
С притихнал в жили вятър.
В една безлична синева
захвърлил дом.И вярност.
Далеч от твоите цветя
е пътят в мен,Даная.
Водата на бленуван ден
не пият моите вени.
Потънал остров съм сега...
сред тази няма суша.
Тревите раждат самота.
И залезът подслушва
съня от другата страна.
Където няма Утре...
Нечакан.Неизпратен...В плен.
Сам- знак от чужда рана.
По кожата на този ден
рисувам теб,Даная.
Знам...моите напразни сетива
след тебе ще догарят
осъмналата тишина
по нощните ти длани.
Метафора на едно време
Навън небето е леха,
която се катери по дърветата...
Тъй цветна и прозрачна...Свобода...
с ухание на нощно цвете.
Наднича слънцето-хлапак
в очите на прозорците
отсреща.
И дяволски прилича
на луна.
Сред тази стъклена безбрежност.
Там
ти
остана...
В пясъка на Вчера.
На този бряг.
В солената мъгла.
На плажа вятърът заспиваше в чадърите
(отшелниците на брега).
А в мене дяволът прогледна...
с едното си добро око.
От скръбните муцуни на дърветата
към нищото на моя дом.
Забравил на съня ти трепета
в реката жива на плътта...
Там
ти
остави...в пясъка на Вчера
едно усещане...
за свобода.
.....
Сред тази стъклена безбрежност
небето бе една леха.
Среща
Август,точно 11.
Някъде...
В средата на лицето ти.
Хладния и влажен поглед
вземам...от нощта
и виното
останал...
Сам.Един.Без праг.
И вятър.
Скрил зеленото в сърцето си.
С пясъчник,поникнал от желания.
С тяло като
ситен
речен
камък,
хранещо се с минало.И вяра...Някъде
в гласа ти бях забравил
счупено стъкло.
И бързи стъпки...
Шепота сънлив на сеновала.
Дъх от порцелана на ръцете...
Август.Точно в 11...Някой,
на когото да разкажа
нещото в средата на сърцето.
Сам.Един.От пътища затворен.
Някъде в следа от детство...Лятото
закусва с твоя поглед
в скрития часовник зад площада.