Парнарев Пламен Димитров :
другие произведения.
Лавина
Самиздат:
[
Регистрация
] [
Найти
] [
Рейтинги
] [
Обсуждения
] [
Новинки
] [
Обзоры
] [
Помощь
|
Техвопросы
]
Ссылки:
Школа кожевенного мастерства: сумки, ремни своими руками
Оставить комментарий
© Copyright
Парнарев Пламен Димитров
(
parnarev@abv.bg
)
Размещен: 12/07/2009, изменен: 12/07/2009. 153k.
Статистика.
Статья
:
Поэзия
Ваша оценка:
не читать
очень плохо
плохо
посредственно
терпимо
не читал
нормально
хорошая книга
отличная книга
великолепно
шедевр
лавина
Понякога
ръцете ми се спускат.
Нощем.
По лавината...
Надраснали на свойта самота.
И търсят
в снежното поднебие
по зимната сребриста светлина
събудени поточета
у тебе,
потекли
в тялото на мрака...
Сънливи.
Тихи...под леда.
Стопили
с твоя дъх
в мен
името...Понякога
Ръцете ми се спускат
в безименните дири
на нощта.
Копнеят твоите пътеки...
човешка бяла самота..
И там
обличат
някой вятър.
С посока някаква.
И път му дават.
До билото да стигне
на съня ти.
Във който
с теб се разминавам...
сравнение
Сърцето на лавината
е камък,
от тялото на януари взет.
В ръцете сънени
на мрака
останало само...проклето...
Там, в него зрее
млечно-бялата и ярост,
облепила върха,
до който вчера се стремяхме.
Тя бе попила сенките от думи.
И с тях нахранила в сърцето си
страха ни...
А как потъваха за сън очите.
И колко близо бе върха
от нея...
Омаяни от тишината и
вървяхме в снежното безвремие
на чувствата.Смъртта...
И красотата.
....
О, тази зимна мекота
в клавишите,
преливаща от белите пустини...
Не бързат пръстите.
И търпеливо
опипват днес
снега за твойте стъпки.
По стръмните,човешките пъртини
те търсят камъка в лицето ти
да скрият.
И тайно в теб желаят
да намерят
снега за своята лавина...
час пик
Светът пълзи
от двете ми страни -
бензинов,
зъл,
изнервен.В 5 следобед.
Удавил лятото
в сълзливият си дим.
Облякъл цветовете на асфалта...
Аз,в някаква пукнатина
от уличната канонада,
улавям
твоите очи
(а не ликът на светофара...)
Намирам нишката
от тях.
Разплитам дъх
за тишината.
Следобедният булевард
гаси деня.
(И тъй нататък...)
Четири сонета за любовта
Оставяхме
все по - дълбоко
себе си
(отливките
на своите
стъпки)
в снега
от вчера недокоснат.
И се разтваряхме
по-бели с теб,
любов.
И по- нежни.
На утрото
пресипнало
в пъртината.
Или в копнежите си нощем...
Оставахме
все по-дълбоко
в себе си.
*
Сега -
на пътя от средата,
сред върволицата на дните,
опитвам да затисна
с думи
пролуките си
отлетяло време.
От сиви дни.
От празни вечери...
Опитвам
да затисна
мрака в тялото
с лице
от твоите
светли стихове.
Навярно с тях
безумно
и тъй чисто -
като дете
във себе си
надниквам.
Преди да разбера,
че всъщност
пролуките
са моята изтекла вярност.
Че няма никой
в мен.
И никой в моя сън
не е потеглял...
А пътят
е едно
безкрайно минало -
от моята ръка
до твоята.
Нататък - бяло... Стъпки в зимата.
Преди да разбера,
че аз
от твоя сън
и ти - от моя
сме двете неразтворени крила
на оцеляла в думите ни
птица...
*
В дъга
от сняг,
копнеж
и безтегловност
пропадам в тебе -
толкова дълбока
и бляскава
обратна нереалност,
където
всичко, всичко
изживяно
разтваря се -
в нектар от цвете,
стих. И песен...
Оставам.Някъде. В небето.
С трохи от твоето
се храня.
За да полита
в мен
детето -
Или, навярно,
да пропада
в зърно от сън,
от есенна пшеница.
В коса от ручей.
В очи на късна птица.
Навярно -
като лице от вятъра
до твоето
да се докосва
вечер...
*
На ръба на страха -
там,
където
сянката
на пясъчния часовник
пресича
лицата ни
с теб -
на тъмна
и светла половина...
Там -
на границата на деня си.
(Или на границата
на тревата с камъка).
Опитвам
да науча
за твоите стъпки,
преминали преди мен -
в дъжд без капки.
В безводна река...Т ам,
където мрака
е топката време,
която търкалям
по ръба на думата си.
И не зная
кого ще продължи
тялото ти
да извайва
в лъчезарния мрак на нощта
след теб.
Или в ръцете на вятъра
от мен останал...